„– Човек не може и не бива да живее в рай… Човек трябва само да се стреми към него…
– Нима искаш да кажеш, че живеем без никакви стремежи? – попита Алек смаяно.
– Всички наши стремежи са отправени към нашето благополучие – отвърна спокойно девойката. – Или към нашето щастие, както казвате вие… И в тоя стремеж ние сме загубили много по-ценни неща, Алек… Ние сме загубили пеперудите… Ние сме загубили светулките и щурците. Най-важното – ние сме загубили любовта…
– Не сме я загубили, Ина. Но сме я направили само по-човешка…
– Какво значи по-човешка?
– Много по-съвършена… Много по-всеотдайна и нежна… Лишена от мрачния егоизъм на притежанието…
– Не! – изкрещя тя.
– Какво – не?
– Искам да бъде надчовешка!… Искам да бъде НАД ВСИЧКО!… Искам да бъде истинска!…“
Из повестта „Над всичко“ на Павел Вежинов