Пореден случай на гавра с паметник взриви интернет. Социалната мрежа буквално завря, след като във Фейсбук се появиха снимки на млади цигани, „кацнали“ върху монумента на сливенския митрополит Серафим.
Към момента няма яснота кои са циганите, позиращи гордо на фотосите. Мнозина обаче предполагат, че са представители на „ромското“ малцинство и са жители на град Сливен или околните села.
Подобни случаи на гавра с българските светини не са изолирани. Цигани в Павликени например, възпитаници на местните училища, демонстративно не падат на колене пред паметника на Васил Левски в града по време на тържествата за почитане на паметта на Апостола на свободата, докато местната управа и техните учители се правят на приятно разсеяни.
Идентично поведение се наблюдава и по време на останалите чествания в града на паметта на загиналите за свободата на България герои.
В същото време циганизацията на града и държавата продължава с пълна сила по програми с европейски пари.
Бива толерантност, бива хуманност, но подобни прояви на отявлено анти-българско поведение, оставени безнаказани, не бива.
А сега да отдадем дължимото на първия Сливенски митрополит Серафим.
Той е роден със светското име Златан Груев Кинов на 14 октомври 1819 г.
Първоначално образование получава в родния си град Пирдоп, после учи в духовното училище в Свищов.
Учителства в родния си град, а по-късно в Пловдив.
Той е един от първите участници в борбата за църковна независимост, в която се включват видните общественици Петко Р. Славейков, хаджи Николи Минчоолу от Търново.
Заедно с енориашите си през 1853 г. превзема църквата „Света Богородица“ в град Пловдив.
За Сливенски Митрополит е ръкоположен през 1873 г.
Посрещан с уважение и изслушван от турските власти, през 1876 г., след Априлското въстание, той успява да спаси Сливен от участта на с. Бояджик, Ямболско, което след потушаване на въстанието е било изгорено до основи (вж. Д-р С. Табаков „История на град Сливен“, т. ІІ, с. 286, 313, 519).
Митрополит Серафим описва в писма до Екзарх Йосиф І турските безчинства в поверената му епархия.
В писмо до княз Владимир Черкаски (24 януари 1878 г.), той се застъпва за освобождаването на български заточеници в гр. Боло, Мала Азия и е известен със самопожертвователната си дейност за запазване на паството от турските жестокости по време на въстанията.
Предава Богу дух на 11 август 1896 г. и е погребан в Сливен.
Признателна България и вечна му памет.