ГРАДЧЕТО
Слънцето се е стопило – и изтича, и пече,
и е тихо и унило в непознатото градче.
Делникът се рони бавно от горещите ъгли,
вън един слепец продава дъвки, семки игли,
а женица с черна кърпа покрай черквата мете
и една до друга те се сгърбват като майка и дете.
Дремят в пивницата старци, а по улицата – ти
обикаляш като в карцер заразените врати.
Залежала се е бедна, болна пладнешка жега
и като машина шевна трака тъпата тъга.
Ето моста и реката – камъкът дими от пек,
мудно точи се водата, рови в пясъка човек.
Е, опитай, помоли го – може би ще каже как
да преминеш и да стигнеш до оттатъшния бряг.
Пощальонът с колелото се кандилка в облак прах
и кандилка се живота, ти минаваш покрай тях
и ги гледаш, после тръгваш – все едно е накъде,
леко слънцето остъргва болката като с ренде
и пече непоносимо, срещу слънцето жумиш…
После няма да те има – в жегата ще се стопиш.
Георги Рупчев
