Начало Новини Изкуство Поетесата Петя Дубарова – завинаги на 17

Поетесата Петя Дубарова – завинаги на 17

1713

Петя Дубарова
(25 април 1962 – 4 декември 1979)

В една от последните си изповеди, записани в дневника ѝ преди да се самоубие, ненавършила още 18 години, поетесата пише:

„Най-парадоксалното у мен е, че страданието ми носи щастие. Има нещо велико в страданието, нещо извисяващо… Как си представям страданието – неонова светлина, две необикновено красиви очи, тъжно-спокойни, незагледани, някаква доброта, молба, признание в тях, от неона изглеждат черни, а може би са кафяви, сини – не! Тъжно съгласие, не примирение, а съгласие с вече изживяното! И две ръце, голи до лактите, които стискат висока чаша бира. Това е страдание. Аз съм виждала страданието. То е било съвсем близо до мен – на съседната маса. И как съм го пожелавала само!”

„Нищожно нещо е човекът! Нищожно! Цял живот пъпли, бори се, създава нещо, но винаги в рамките на своето просто човешко съществувание – него той не може да надхвърли. Виж, ако всеки човек беше по едно слънце, по една планета …”; „Не зная защо, винаги съм била извънредно щастлива. Презирам онези, на които им трябва конкретен повод, за да бъдат щастливи – или да се влюбят, или да постигнат нещо… Понякога щастието ми е било толкова болезнено, едва съм се преборвала с него, за да оцелея, за да не изнемогна от подлудяващата му сила…“

„Не искам да живея в заслепение… Всичко е така опорочено, някъде отвътре, от дълбокото на живота лъха гнило. Но искам да вярвам, че има и достойни хора, хора чисти и необикновени. Ако има, то те са нещастници.”

 

ДА БЪДА ЗИМАТА

Снегът е бял като възглавница,
и чист, и светъл е като невинност,
луната като жълта раница,
звездите – чаша бяло вино.

Аз искам с виното им ледено
за първи път да се опаря,
луната още недогледала
на своя гръб да натоваря.

Аз искам огъня на устните
в снега нестоплян да удавя,
кристалите от твърдост вкусните,
под зъбите си да поставя.

Аз искам да изтръпна цялата –
на зимата да заприличам.
Да бъда зимата. Ала сърцето ми
да си остане на момиче.

ЕТО МЕ ДНЕС …

Ето ме днес съвършено разлистена.
Дяволска сила във жеста ми свети.
А във очите ми тайни и истини
врат като билки в магични котлета.

Дълго пих кръв от зелени насекоми.
Живо месо от издъхващо птиче
ядох. Предсказвах. На длан гледах всекиму,
за да добия сърце дяволиче.

После презрях и магии, и измислици.
Стига съм търсила — казах — наслуки.
И пожелах да ми станат орисници
всичките живи човешки науки.

Не за да бъда всевластна незнайница,
нито с човешки съдби да играя,
а да гребете от мене и никога
да не ме изгребете докрая!